Герои на Сентинелите

„Плам на Сентинелите, винаги слушай зова на сърцето си.“

Макар Ишара да израстна под строгите напътствия на Хаз Езур и спазваше безкрайните му правила, той все не проявяваше чак такава деспотичност, в резултата на което онова, което прави хората Личности, се бе запазило у нея.
Ишара твърде бързо се отучи от мързела и възприе труда като небходимост, като нещо, което ѝ носеше сладост в устатата вечер, когато си лягаше, без да може да движи крайниците си от болка. Издръжливостта беше другото ѝ качество, което Хаз Езур се постара да възпита у нея - момичето никога не се оплакваше от слабост, студ и болка. Чувството ѝ за себедостатъчност бе толкова силно развито, че граничеше с фанатизъм. Като се изключи Хаз Езур, Ишара не допускаше други хора до себе си - изпитваше силна, почти расова омраза към всички родени извън Нория, а в сънародниците си не виждаше достойни за доверие. Избухваше лесно, особено в компанията на хора, които не харесва - и най-малката дума или действие е в състояние да я вбеси и тогава тя забравя всякакво благоприличие. Впрочем, тя поначало счита себе си за войн, а не дама, затова устата ѝ често изговаря думи, твърде вулгарни и непочтенни. Не ѝ допада женската компания, чувства се по-добре сред мъже, макар никога да не е познала мъж в истинският смисъл на думата. Твърде рано отведена от Хаз Езур, тя не успя да добие представа за това какво обществото отрежда на жената като социални взаимоотншения. А мъжете, които тя срещаше, бяха прекалено свирепи и празноглави, че да предизвикат какъвто и да е плам у сърцето на момичето. Не, любовта бе чужда за Ишара - тя нямаше приятели, не изпитваше любов към семейството си (у нея се бе загнездило убеждението, че родителите са само хора, с които израстваш и не се налага непременно да ги обичаш, а в нейния случай тя се бе разделила с тях толкова рано, че не усети болка от това), дори не беше сигурна какво изпитваше към Хаз Езур - дълбоко страхопочитание и вярност, това е така, но чак любов?
Идеята за саможертвата извън боя ѝ е малко неясна, нито разбира какво означава да си длъжен някому. Тя бе длъжна единствено пред себе си и каузата си, всичко останало можеше да се причисли към нещата, които е склонна на прави. Хуморът ѝ беше спонтанен и груб, почиващ почти изцяло на сарказъм. Като цяло, Ишара ценеше думите и не си падаше по лекомисленото им прахосване в разговори с глупаци - тя често мълчеше, но започнеше ли да говори, спираше трудно. Не обичаше да изпада в самохвалство, нито да слуша комплименти от другите. Тя самата не умееше да прави комплименти, може би защото беше напълно искрена и не съумяваше да скрие истината, когато това се налагаше.

„Надежда на Сентинелите, никога не забравяй коя си и от къде си тръгнала.“

Първият зимен ден в Нория бе събудил древния глас семейната къща и тя сякаш се оплакваше от студа. Ишара беше на шест години - косата ѝ бе сплетена на елегантна плитка, дело на майка ѝ; носеше дълга бяла рокля, неподходяща за тези температури, но тя се чувстваше удобно в нея и предпочиташе да търпи студа, само и само да получи похвала от баща си. В ръката си стискаше кукля - Кали, която имаше твърде парцалив и изстрадал вид, но за Ишара все още беше прекрасна. Тя стъпваше внимателно върху стъпалата, докато слизаше към кабинета на баща си, а те скърцаха, сякаш не им харесваше да я усещат върху себе си. Когато стигна до последното, забрави предпазливостта си и се втурна към бащиния кабинет. Спря се пред вратата, защото чу гласовете вътре - нажежен шепот, който тровеше въздуха, - а и защото видя, че вратата е открехната. Баща ѝ никога не оставаше вратата открехната и тя предположи, че е станало случайно. Доближи се малко и за пръв път в живота си, започна да подслушва нечии чужд разговор.
- Не мога да го позволя, трябва да има друг начин, вземи мен, вземи мен - мълвеше баща ѝ. Ишара се изплаши, не го бе чувала да говори по този начин.
Сетне друг глас, по-настоятелен, по-внушителен, глас, мистичен като древните съкровища, за които се пишеха приказки и също тъй любопитен, каза:
- Така бе казано. Жена ти трябва да плати цената за твоята глупост.
- Но това беше преди години.
- За дълговете няма краен срок - те трябва да се плащат - сряза го гласът, повишавайки леко тон. Ишара не разбираше какво се случва, но звучеше така, сякаш майка ѝ бе в опастност, а това беше достатъчно за малкото момиченце. Тя бутна вратата и влезе вътре.
- Татко? - Гласчето ѝ се изви страхливо, сякаш искаше да избяга от стаята.
Баща ѝ скочи на крака.
- Ишара, не! Хаз Езур, стой далеч от нея!
Но другият вече се бе обърнал. Ишара задържа дъха си, когато го видя - беше на възрастта на баща ѝ, косата му беше побеляла по слепоочията, а очите му проникваха до гънките на мозъка ѝ. Тя се сви и отстъпи. Кали падна на земята и вдигна малко облаче прах. Ишара беше готова да избяга, но краката ѝ изведнъж отказаха да ѝ се подчиняват и тя залитна и падна на земята. Опита се да сдържи сълзите си, но те избиха на повърхността на очните ѝ ябълки и поеха по дългия път към брадичката ѝ.
Мъжът, който баща ѝ бе нарекъл Хаз Езур, се усмихна и без да се обръща, каза:
- Промених си решението. Жена ти ще живее.
***

Суровата зима отне живота на Диб, а после и на Лиам. Нямаше време за скръб. Ишара беше на осемнадесет години и смяташе смъртта за нещо неизбежно, но без това да буди страх у нея. Изпитваше известно съжаление, разбира се - Диб и Лиам бяха добри стрелци, просто не им бе достигнала силата, за да оцелеят.
А всеки оцеляваше, както може.
Хаз Езур се извиси пред тях като канара и надвика бурята.
- Който от вас, нещастници, не е глупец, веднага ще оглозга месото от костите им.
Всички мъже от отряда го погледнаха ужасено. Ишара и Сарра, които бяха единствените жени, сподавиха напъна да повърнат. Хаз Езур стовари презрението си върху тях и се наведе над тялото на единия клетник. Извади кинжала си и отряза голямо пърче месо от бедрото на му, след като разкъса дрехите му. Започна да дъвче дивашки, а кръвта се стичаше по брадичката му. Всички до един бяха ужасени от гледката, но още по-ужасени бяха, когато осъзнаха, че стомасите им къркорят умоляващо. Беше трудно да си в шайката на Хаз Езур, малцита оставаха до края.
- Яжте, глупци!
Ишара беше първата, която се осмели да пристъпи към труповете - напоследък често и прилошаваше от глад, а на какво по-добро можеше да се надява, освен месо, макар и сурово? Тя падна на колене до трупа на Лиам и повдигна ръката му. Без много-много да му мисли впи зъби в палеца му, а вкуса на кръв напълни устата ѝ и тя усети, че се замайва. Започна да стърже със зъби останалото месо, докато накрая от палеце бе останала само голата кост. Тя изплю нокътя и продължи да дъвче останалите пръсти. Скоро и другите се бяха присъединили към пиршеството. До чак от телата не бе останало много, а шайката продължи по пътя си, но вече сита. Никой не смееше да погледне другарите в очите.
***

Всички спяха, а Ишара стоеше на пост. Нямаше никаква вероятност клепките ѝ да предадат, защото тя държеше тялото си в пълен контрол. Чу изшумолване зад себе си и се обърна напрегнато, но видя само един от събратята се. Казваше се Мика и беше два пъти по-голям от нея. Луната се отразяваше в голото му теме и в очите му, които светеха с особен блясък.
Ишара знаеше това онова за Мика от Сарра, затова сега спусна ръката си по-близо до кинжала, а очите ѝ преценяваха всяко негово движение.
- Знаеш ли кое ме измъчва най-много? - зашепна той. Тя не отговори, а и той не очакваше отговор. - Бързо забравям вкуса на жената.
Тя можеше да подуши замаяното му от алкохол съзнание и без да е толкова близо до него. Той скочи към нея и я притисна с тялото си. Ишара не издаде нито звук. Когато ръката му се плъзна по вътрешната страна на бедрото ѝ, тя замахна с кинжала. Той изкрещя от болка и се изтърколи от нея - притискаше дупката отляво на главата си, а кръвта шуртеше измежду пръстите му. Ишара скочи бързо на крака и хукна, преди Мика да се опомни. По пътя срита ядно ухото му и то се изгуби в нощта.
***

Бяха останали твърде малко. Хаз Езур бе започнал да показва прекалено много предпочитанията си към Ишара и другите напускаха ядосани или сломени, или умираха, преди да го направят. Лятото бе в разгара си, но Ишара го ненавиждаше. Предпочиташе есенната отпуснатост и меланхолия, пред досадното, кипящо лято. Храстите шумуляха приятно при всяко нейно движение, но погледа на Хаз Езур, който ѝ казваше, че е прекалено шумна, не работеше в полза на удовлетворението ѝ. Еленът пасеше кротко, затова тя чакаше търпеливо - неподвижната мишена не е никаква мишена. Не мина дълго и обученият вълк се хвърли подире му. Рогатото животно изви красивото си тяло и започна своя спасителен бяг. Ишара моментално зае поза и си спомни задачата на Хаз Езур - една стрела, точно между очите. Тя се прицели и за миг всичко престана да съществува - само еленът, чието темпо обученото ѝ съзнание забавяше. Тя опъна тетивета и когато моментът дойде, ги отпусна. Стрелата сякаш разцепи пространствено-времевия континуум и се вряза в черепа на елена. Животното падна мъртво, преди да е разбрало каква съдба го е сполетяла.
***

Битката беше към края си - и двете страни бяха загубили интерес, след като Хаз Езур падна мъртъв. Това беше нещо нечувано, но желано от всички и най-накрая сякаш от векове, те можеха да си отдъхнат. Така бързо както се бе напълнило, бойното поле остана празно - само десетките трупа, които пълнеха атмосферата със зловонието си. И едно момиче, наведено над тялото на учителя си. Ишара дълго стоя така, докато истината си пропряваше път към нея. Накрая грабна лъка си и се изправи. С куцукане тръгна накъдето ѝ видят очите. Сентинелите не плачат, повтаряше си тя, а гърлото ѝ беше така се бе стегнало, сякаш духовете на всички умрели напираха да я удушат, за да сподели и тя съдбата им. Накрая се предаде и сълзата потече по бузата ѝ, където се смеси с кръвта и мръсотията, така че всякакво доказателство, че някога я е имало, изчезна.

- Това е слабост, показваш зависимост - изръмжа Хаз Езур.
- Това е паяк - извика Ишара безпомощно. Понякога наистина и бе трудно да разбере какво толкова иска от нея - спазваше законите му, беше най-добрата му ученичка, а когато го помоли да задържи животинката - която дори не бе истински домашен любимец, - той веднага си измисли причини, за да ѝ забрани. - Слушай, взимам го - със или без твое позволение. Не очаквам да пътува дълго с нас, не заема място, а и ще му давам от моята храна.
Хаз Езур продължи да ръмжи, но накрая се предаде и остави Ишара. Тя погледна тарантулата, която се разхождае по ръката ѝ и я гъделичкаше. Беше временна прищявка, но в паяка тя откри онази няма дискретност, която у хората липсваше. Нарече го Шизет, защото не знаеше какъв пол е и скоро свикна да го носи на рамото си.
Оказа се, че далеч не е приявката, за която си мислеше първоначално.
~~~
Уви червения шал около ръката си и опъна тетивата. Преди да пусне стрелата обаче, учителят ѝ я перна през ръката.
- Момичешко, твърде момичешко - коментира той шала, а неодобрението струеше дори от ноздрите му.
Ишара надигна брадичка.
- Ако позволите, Учителю, червеното е любимият ми цвят и това е единственото, което е останало от дома ми. Позволете ми да го нося, както желая. Освен това ми напомня за кръвта, която ще пролея, ако не бъда внимателна.
- Естествено, че ще пролееш - процеди Хаз Езур. - И от Слънцето ще те забележат.
~~~
Току-що се бе изкъпала в реката. Навлече бельото си и седна на един камък, загледана в отрежението си във водата. Може би... ако махнеше свирепото изражение...
Тя прокара нокти по бедрото си и се взря в червените следи, които те оставиха. Напоследък се бе запитала какво е да те докосват по онзи начин... Не можеше да попита Хаз Езур, защото той щеше да ѝ се развика, а я беше срам от останалите мъже, още повече, че сигурно някой щеше да ѝ налети, подскажеше ли с нещо, че се интересува от тази тема. Ишара въздъхна. Лъкът и стрелите бяха нейното призвание, Шизет - нейн приятел, но тя чувстваше някаква зараждаща се празнина, която я измъчваше ден и нощ. Тя така и не сподели с никого за мислите си, запази ги за себе си.