Герои на Повелителите

Име: (Името не трябва да на известна личност, нито пък да е взето от някой сериал - трябва да е измислено от вас и само от вас. Мешаници като например Куин Потър не се приемат именно защото Куин е името на главния актьор в книга за магии, а Потър е фамилията на друг такъв. Също така да няма различни по народност имена, като например 'Ивайло Джексън' или нещо подобно)
Възраст: (Избираема и различна за всеки, НО не по-малка от 15 години и не по-голяма от 100!)
Външен Вид: (Опишете абсолютно всичко по външния вид на героя си. Можете разкажете абсолютно всичко - като започнете от краката, таза, тялото, дали е спортна натура или пък не, ръцете и стигнете до всяка една частица от лицето - формата му (яйцевидна, кръгла...), носа, очите и косата (дължина, цвят). Моля описанията да не са по-кратки от пет реда!)
Характер: (Развихрете въображението си и направете нещо наистина пикантно. Не е нужно героят Ви да носи вашият характер, Вие избирате. Чувствайте се абсолютно незадължени да пишете точно определени неща. Обаче обмисляйте добре - ще играете с този герой и ще пишете РП с него! Направете го такъв, че да не ви омръзне никога и между другото... да не е по-кратко от 7 реда)
История: (Същото важи и за историята на персонажа Ви - трябва да е максимално интересна и развинтена, каквато Ви дойде и каквато смятате, че е най-удачно да напишете. Опишете какви са били приятелите му - дали и те са владеели стихии, къде и как е живял, какви са били родителите му и къде се е родил. Дали е мигрирал през живота си и изобщо всичко свързано с него ДО ДНЕС! Гледайте всичко на всичко историята да е над 10 реда!)
Стихия: (Разкажете коя стихия владее вашият герой, дали някой му е помагал да я изучи, дали е учил някъде за нея и изобщо как е стигнал до сегашното си равнище по сила. Избираемите стихии: огън, вода, въздух и земя!)
Допълнително: (Ако има нещо, което искате да добавите - като любим цвят, предмет и тем подобни напишете го тук. Графата е незадължителна.)
Контакти: Оставете скайпа си, както и e-maila!
Снимка: (моля ви напишете чии лик използвате ( ако използвате известна личност, де. )

П.П. След като сте одобрен можете да започнете с РП-тата! :)

Добре, хубаво, браво! Само че ще сменя името ти от Izzy на името на героинята. Ще влизаш вече с него и такам :)

П.П. Ще ти оставя само една картинка на подписа, защото е много голям и затормозява компютрите на хората с по-слаб интернет.

Добре, разшири малко характера и свирни да погледна пак. Иначе ми харесва. Обаче да знаеш, че няма да избягаш от лагера отново lol Хм, и добави стихия О.о

П.П. Одобрен

I don't see myself as beautiful, because I can see a lot of flaws. People have really odd opinions. They tell me I'm skinny, as if that's supposed to make me happy.

Анджелика има изключително представителна външност. От всякъде прилича на жена със стил, взискателност и изключителна подреденост. Освен това не може да се отрече, че е красива, макар тя самата да не се приема като такава, тъй като намира много недостатъци във външния си вид. От друга страна обаче, мис Боусер смята, че именно недостатъците в един човек го правят уникален и перфектен, а не идеалното лице, кожа, тяло и т.н. Нейната скромна особа е на мнение, че независимо как изглеждаш е важно как ще накараш другите да те погледнат.
Госпожицата има кестенява дълга до кръста коса, която някак си винаги успява да направи перфектна. Гъстите букли и масури, които се спускат надолу винаги са подредени и дори след цял ден изглеждат като непокътнати. Анджи обаче не обръща чак токова голямо внимание на косата си, въпреки че е доста суетна, или по-скоро прилежна, щом става дума за външния ѝ вид. Това, което обича в себе си са очите - светло сини, сякаш безчувствени стъкълца, които на фона на млечно бялата кожа, плътните алени устни и чипото носле някак изглеждат дори плашещи. Имат, така наречената, котешка форма - издължени, изящни, дълбоки, като прозорец на всичко, което се случва в душата ѝ. Боусер обаче умело успява да скрие емоциите с в така проницателния поглед, който има, тъй като от всичко най-много мрази някой да я вижда като слаба, а показа на емоции по нейно мнение я прави точна такава в очите на останалите.
Усмивката е това, което привлича околните - сдържана и слънчева, някак си винаги те кара и ти да се усмихнеш. Понякога е възможно усмивката ѝ да покаже снизходителност, друг път похвала, а често дори и разочарование. И да, понякога Анджи не показва тази своя слънчева усмивка, тъй като ѝ става все по трудно да намери нещо, заради което да си струва да се усмихваш. Това, което околните не обичат да виждат в усмивката ѝ е арогантност, каквато често показва.
Госпожица Боусер е висока приблизително метър и седемдесет, фигурата ѝ е изящна и грациозна и не е тайна, че Анджи ѝ отделя голямо внимание, тъй като е много атлетичен човек. Обича да работи върху себе си, но това не я прави от жените с голяма суетност, по-скоро така си запълва времето. Друг е въпроса, че тя е от типа, които не могат да се заседят твърде много на едно място и за това често се отдава на дълги тренировки. Когато се движи изглежда сякаш влага много мисъл в това, прави всяка крачка прецизна и точна - никога не бърза за никъде, а някак си дори да закъснява пак стига на време. Има типично котешка походка - слага внимателно крак пред крак, бавно, умерено и грациозно.


Анджелика е свикнала да не показва чувствата и емоциите си, защото мисли, че това я прави слаба, а тя най-малко иска околните да я виждат в такава светлина. За тях тя е онази силна жена, взискателна и изключително прецизна, която ако иска да се свърши нещо, ще го свърши сама, защото мрази да вижда как работата е свършена през пръсти. Тя е изключително взискателна жена, която иска когато каже нещо това "нещо" да се изпълни на момента, а не да се отлага за после и накрая да се направи в последния момент. От типа хора е, които обичат да побеждават и е голяма егоистка щом става дума за преписване на заслуги. До голяма степен може да се каже, че върши всичко сама, не само за да е свършено както трябва, а за да бъдат и нейни облагите от добре свършената работа. Просто не обича да дели.
Боусер е човек на действията - не може да седи на едно място и да бездейства, непонятно й е определението "мързелуване" също толкова, колкото са й непонятни хората, които го практикуват така често. За нея работата е всичко, обожава да ввърши нещо, било то с ръцете си или чрез силата си. Може би точно, защото е пълна с енергия през по-голямата част от деня, тя отделя толкова внимание на тренировките и оформянето на фигурата си - просто, за да не седи на едно място и да бездейства. Винаги има какво да се свърши и Анджи го върши перфектно и без чужда помощ и намеса. Много хора ѝ се чудят как се справя, а тя обича да се шегува, че е "superwoman" и това е причината да е толкова ловка и веща с нещата.
Госпожица Боусер е изключителен човек, но и страшно променлива и непредсказуема личност. Факт е, че е доста непостоянна в някои неща, бързо и омръзва и преминава към следващо хоби или занимание. Тя често е като буреносен облак през лятото, изсипва целия си негативизъм на веднъж върху един човек и след това се успокоява, но често последиците от бурята ѝ не са никак приятни - стигало се е до бой и да чупене на разни неща, в пристъпите на ярост, които обаче не получава чак толкова често. Хората не я познават, тези които твърдят, че е така просто много грешат, тъй като Анджи е голяма мистерия - непредсказуема жена, която понякога сама не знае какво ще бъде следващото ѝ действие. Склонна е да прави прибързани решения, да се хвърля през глава в абсурдни идеи, но в повечето случаи не си е патила с лошо, тъй като има много добра интуиция, която до сега не я е подвеждала. Е, до сега, винаги имаше пръв път за всичко.
Анджелика е възпитана перфектно, казва "благодаря" и "моля" дори когато те не са заслужени, но в такъв случай просто ги изказва с голяма доза сарказъм в гласа си. Да, често си служи с него, както и си иронията - надсмива се на хората, които откровено не харесва, но тъй като възпитанието ѝ не ѝ повелява да бъде зла и гадна успява да се въздържи от по-съскащи коментари, в които е доста добра. Държи се на ниво с околните, като приветлива жена, винаги усмихната, мила и откликваща на молба за помощ. Не е свикнала да слага другите преди себе си, но се старае да е по малко "Аз, аз" и повече за останалите, стига да е заслужено.


Анджелика е родена в Москва, Русия, през лятото на 1985 година, от любовта на двама напълно непознати. Непознати в такъв смисъл, че родителите й се запознават именно това лято, когато са на по 18 години и любовта им бързо процъфтява, макар и двамата да знаят, че е просто лятна забежка, тъй като Саша - баща й, е от Русия и пребивава в Париж с родителите си само за лятото, Жизел е чиста французойка. Въпреки това до последния ден на лятото двамата не се отказват връзката си и се разделят с известна мъка, а в момента, в който Саша е обратно в Москва, те никога повече не се чуват или виждат поради няколко причини.
Не след дълго бременността на Жизел е вече факт и няма връщане назад. Възпитана от строги родители, сляпо вярващи в секса едва след брак, в стари правила на едно отдавна загубило се общество, Жизел се оказва като между чука и наковалнята, бременна в третия месец без никого до себе си. Родителите й изкисват от нея да направи аборт, но за тази стъпка е твърде късно, а и младото момиче е твърдо решено, че по никакви обстоятелства няма да убие собственото си дете. Така бива прокудена от собственото си семейство и остава сама на улицата.
Първата й мисъл, след като напуска дома си е да се обади на Саша, тогава в живота й настъпва втори по ред шок - Саша е мъртъв, а с него и цялата любов, която имаха по между си и цялата надежда на Жизел, че ще има къде да отиде и при кого. Противно на очакванията й майката на Саша приютява младата майка при себе си в Москва, където става и втория дом на Жизел. Там тя ражда прекрасно малко момиченце, което кръщава Анджелика, на своята майка, макар тя да се е отрекла от нея. Другото, което решава, за своята дъщеря е да й даде своята фамилия с идеята, че тя никога няма да узнае за баща си, който дори не е знаел, че ще има дете преди да се умре при нелепа катастрофа.
Спомените на Анджелика за детството й не са от от най-добрите и чистите, не е като всяко друго момиченце, което мечтае за принц на бял кон и захарен замък, тъй като още от малка детството й бива убито от реалността на живота. Тя се ражда с дупка в сърцето, което изисква множество манипулации и операции, в следствие на което Анджи е добре, но прекарва близо 6 години в болници. Тогава е вече едно пораснало дете, в пред училищна възраст, което е видяло повече тъга и разочарование от всяко друго на тези крехки години. Още тогава, макар и шест годишна, Анджелика поглежда на света вече не с чист детски погледа, а с реализъма на пораснал човек - не вижда всичко в цветовете на дъгата, а света за нея е обагрен в бяло и черно, нещата са правилни или неправилни и света е хубав или не. До голяма степен в момента Анджи съжалява за загубеното си детство, но от друга страна се радва, че не е израснала сляпо вярвай в чудеса и в приказки, където винаги има хепи енд. Още от малка е наясно, че приказките не стават реалност, магиите на са истина и определено една целувка от красив принц няма да оправи целия свят. Точно подобно неизживяно детство сега не я прави наивна, като всяка втора жена, която вътрешно продължава да се надява и да вярва в детските си мечти. Боусер е реалист.
С влизането й в училище нещата сякаш стават по-трудни. Тя не е от децата, които са ходили на детска градина, не знае азбуката, числата, не може да чете като повечето деца и дори не може да напише собственото си име. Получава куп подигравки, а съгласете се, че на една такава възраст децата могат да са наистина зли и по този начин психиката на Анджелика е още по-разклатена, въпреки че детето непрекъснато си повтаря как ще стане повече от тях, ще постигне повече в живота от тези, които й се подиграват, но всичко това не помага на факта, че тя няма приятели и това плюс подигравките я карат всеки ден да се прибира разплакана у дома си. В такива случаи още помни как баба й, непрекъснато й повтаряла, че е родена за да извърши много смели дела, че е специална и някой ден ще го осъзнае. Естествено като пораснал реалист на Анджи й е трудно да повярва в думите на баба си и продължава със зъби и нокти да се бори за своето право в училище, по този начин израства като силна и борбена личност, която знае как да отстоява своето и да се бори за себе си независимо какво стои пред нея.
Анджелика е на петнадесет години когато в живота на майка й се поява богат предприемач руснак на име Димитрий. Той е привидно мил човек с широка усмивка и поглед, който плаши Анджи й и напомня за клоуна от детството й, който висеше като картина в болничната й стая, и от който се роди страха й от клоуни. Разбира се, заслепена от любов Жизел не вярва на детето си на страховете й, а като импулсивна и наивна жена само три месеца след запознанството си с руснака тя се премества да живее с него, като разбира се взима и Анджи със себе си против волята на баба й, която иска детето да остане при нея.
Първоначално нещата са добре, Анджи гледа да избягва пастрока си и все по-малко да се засича с него, като разбира се й се налага да го прави на "семейните" вечери и дните, които прекарват тримата навън в парка. Жизел пращи от щастие и изпълнява всяка малка прищявка на Димитрий, докато той я върти на малкия си пръст без тя дори да се усеща. Заслепена от любов, тя не вижда реалното желание на предприемача, което е едно - дъщеря й. Анджелика обаче вижда това и дори казва на майка си, но удря на камък и дори бива наказана в стаята си, за дето е дръзнала да каже подобна гнусна лъжа. Лъжата обаче е напълно реална и е само въпрос на време преди руснака да направи първата си крачка. Когато това става Анджелика е напълно неподготвена - майка й е на работа до късно, а тя е сама в къщата заедно с Димитрий, който най-накрая вижда зелена светлина за действие. Петнадесет годишното момиче е нападнато в собствената й стая, без никакъв шанс да се пребори с телосложението на руснака. И до ден днешен Анджи никога няма да забрави настървените му устни шарещи по врата й, ръцете му преминаващи от тялото й без да пропуснат нито сантиметър плът и думите, които непрекъснато се сипят от устата ми за това колко е красива и колко дълго е чакал този момент.
В онзи миг в главата на Боусер се промъква гласът на баба й, който звучи ясно, сякаш е покрай нея. Шепотът е силен и ясен, повтарящ едно и също - същите онези думи, за това колко е специална и, че притежава сила, която тепърва ще открие, която ще използва за добрини, която я прави силна и бореща се за живота си. Анджелика се вкопчва в тази мисъл и за секунди спира да се бори неуспешно с насилствените опити на Димитрий. За секунди момичето сякаш напуска тялото си и се превръща в страничен наблюдател на цялата ситуация, главата й се избистря и единственото, което вижда в съзнанието си е едно малко пламъче. Мислено тя премества пламъка в ръката си и само секунда по-късно руснака вече е далеч от тялото й обгърнат в пламъци, а миризмата на обгорено се носи около тях. В същия онзи момент Анджелика е шокирана от това, което прави, а първата й мисъл е да бяга при единствения човек, който някога е вярвал в нея. Боусер се връща при баба си, а не след дълго майка й прави същото и отново трите заживяват заедно.
Анджелика завършва гимназия и заминава за Лондон, където е приета с пълна стипендия в Централния Лондонски университет да учи психология. Момичето вече е свикнало с факта, че притежава дарба, която малко хора по света имат и знае, че е предназначена за нещо велико, но все още не е сигурна какво. По време на студентските си години се запознава с чаровния англичанин Филип, който е и първата й голяма любов. Тогава за пръв път Анджелика се показва като наивна и сляпо започва да вярва на Филип. Да, любовта между двамата е истинска и те смятат, че ще са заедно до края на живота си, точно поради тази причина нищо не ги спира да сключат брак когато Анджи е вече на двадесет и две, а Филип е година по-голям от нея. Тя обаче не му разкрива, че притежава сила, смятайки, че по този начин е по-добре. След сватбата купуват малък апартамент където заживяват, а успоредно и двамата продължават да учат - Филип последна година право, а Анджи пред последна психология.
Едва двадесет и шест годишна Анджелика решава да сподели на Филип за дарбата си подтикната от думите на баба си, която й казва, че ако той наистина я обича няма да я вземе за изрод или нещо подобно. Анджи му споделя и дори му показва, а Филип е буквално втрещен и нищо повече от изплашен. Три дни по-късно подава молба за развод, който протича бързо и след това Филип сякаш извезва от лицето на земята, само и само да е по-далеч от Анджелика.
Момичето е разбито, но не го показва, успява да устои до завършването и на второто висше, което записва(журналистика за една година) и след това заминава. Така се оказва в Девънхайд, сред такива като нея, където се надява, че ще открие себе си и най-накрая ще разбере за какви дела е родена.


Анджелика притежава стихията огън. За пръв път я открива когато е на петнадесет години и е жертва на сексуално насилие. След като открива, че е специална баба й й помага да се научи да владее силата си, тъй като тя самата притежава същата. С времето Анджи се научава да живее с дарбата си и успява да я овладее напълно.

~ Анджи обожава да рисува, макар да не е много добра. Това я успокоява.
~ Обича криминални и приключенски романи. Любимите й писатели са Стивън Кинг, Мери Хигинс Кларк и Агата Кристи.
~ Пише стихове, но ги пази в тайна, защото не иска никой да ги чете.
~ Обожава да пее под душа, независимо, че никак не я бива.
~ Понякога се разхожда по бельо у дома си, някак като стар навик й е.
~ Има фобия от оси, пчели и всякакви летящи и пълзящи гадинки, но пък обича паяци.
~ Носи очила, когато чете, тъй като страда от късогледство.


~ ninkata_92
~ come.here(mail.bg) - пише ми, че не мога да поставям линкове и мейли, за това го слагам по този начин.

Героинята ти и начина, по който си я описала са направо страхотни, просто няма как да не те приема
Само, че ще трябва да ти сменя ника иначе шефа ще се кара :D

Външен Вид:
Аврора е копие на майка си на нейните години. Същият блед тен, стойка, нос, очи... Лицето й има сърцевиден овал - скулите й са високи и изтеглени встрани, събиращи се в малка брадичка. Сякаш природата бе замаскирала вълчата същност на Аврора с това невинно лице. Единствената разлика с майка й бе в косата. Наследила е русата къдрава коса на баща си. Къдриците й подминават рамената и се спускат свободно надолу по гърба й. Понякога й идват щури идеи като да я отреже и точно така се и появява бретонът й. Тези идеи се раждат бързо, необмислени, но носещи ясни инструкции, я подтикват да върши такива глупости. Не се отнася само за косата. С повечето неща е така. Да вземем ноктите, например. Винаги са боядисани в черно. Защо ли? Тя ще ви каже, че това е начин да изрази себе си - чрез постъпките, като да си отреже косата, лакира ноктите, избора на дрехите... всички те отразяват моментното й състояние. И когато то се промени, тя веднага сменя тези неща.
Под дебелата очна линия се крият шоколадовите й очи, които винаги гледат осъдително, независимо кой си ти. Стилът й на обличане е свободен. Носи това, което й е удобно и това, което харесва! Не се съобразява с модата или мнението на околните. Още от малка е така, което тогава се е дължало на липсата на средства, но и сега когато вече може да си позволи някои по-скъпи и маркови неща, тя предпочита по-простичките, но удобни.
Спорта играе важна роля в нейната външна характеристика. За нея той е неизменна част от денят й. Дали ще тича с кучето (... или след него), ще играе тенис, волейбол или пък ще плува, няма значение. Редува тези си любими занимания когато има време. Опитва се поне веднъж в седмицата да е в плувния басейн и поне три пъти на игрището. Не си пада по фитнеса, предпочита спорта навън.

Характер:
Всеки си има добра страна или нещо, в което е най-добър. Някои я търсят, други, вече намерили я, се опитват да я запазят и при всеки удобен момент да се изфукат с нея. Но какво става когато нещото, в което си най-добър всъщност не е добро, ами просто лош навик, отпечатал се най-добре в съзнанието ви? Да, такъв е случаят с Аврора. Тя не обича цветя, малки деца и не вярва в измислиците за любовта. За нея депресията е нещо нормално, дотолкова познато, че вече е част от всеки неин ден. Тъй като не вярва в Рая и за нея живота е една вечна скръб, тя се придържа към безразличието си. Няма значение за какво се отнася.
Не се усмихва, защото не иска, не е мила, защото събеседникът й все ще намери нещо, с което да я подразни и определено не е приятелски настроена. Малко са хората, което могат да кажат, че наистина я познават, защото тя просто не позволява това. Страхува ли се да допусне някого близо до себе си или е нещо друго, никога не би признала пред себе си. Гордостта й пречи за много неща и това е едно от тях. Но тя предпочита да мисли, че е в нейна полза и е много по-добре отколкото да си мълчи.
Може да се каже, че е конфликтна и лошото при нея е, че не спира докато събеседникът й не се предаде, признавайки победата й. Не обича да губи, а това стане ли, търси всеки възможен начин да докаже правотата си. Понякога се бори за такива изгубени каузи, но няма избор - думата "предаване" не съществува в речника на това момиче. Обича да довършва всичко докрай и това е точно един от тези случаи, в които не може просто да извърне гръб и да си тръгне.
Обича нещата да имат смисъл и когато тя не вижда такъв бързо се отегчава и оставя нещото. Така е било с повечето й приятели. За нея всички мъже са повърхности, а изключенията или са прекалено самодоволни или обратни. Не вярва в любовта - нито от първи, нито от втори поглед. За нея това е слабост. А тя не е такава. Силата играе голяма роля в ежедневието й. Именно тя й помага да издържи.


История:
29 Декември 2002г.

Горещината! Пареше очите ми. Дразнеше ги дотолкова, че не можех да си позволя да ги отворя, защото знаех, че ще ги изгоря. Но това не беше всичко. Огънят беше навсякъде около мен. Ръцете ми горяха, дланите си вече не усещах, нали знаете това чувство на прекалена болка, с което постепенно свикваш. Мисля че това им се бе случило на тях и на цялото ми тяло общо взето. Не чувствах краката си. Вървях ли? Седнала ли бях? Плачех ли? Не знаех. Но едно нещо със сигурност знаех - аз крещях. Единствено гласовите ми струни усещах на мястото си и не се страхувах да ги използвам, по простата причина, че само това ми бе останало. Виках, виках, но не получавах отговор. Сякаш бях заключена някъде, далеч от всякаква връзка със света, напълно глуха, няма и безпомощна. Моите усилия не струваха нищо щом нямаше кой да ми помогне, но аз продължавах със сляпата надежда, че ще се спася. Това ми бе останало...

- Събуди се! По дяволите, Аврора, събуди се! - и внезапно осъзнах, че ушите ми още функционират. Това... това Тони ли беше? Невъзможно! Аз бях сама. Допреди секунди нямаше никой, можех да се закълна в това.
Усетих две ръце, които минаха през тялото ми и ме понесоха нагоре. Може би умирах и последното чудо, дадено ми отгоре, бе да чуя гласа на брат си. Псувайки, както обикновено. И все пак този толкова свят за мен глас... Нямаше да стана по-готова. Има един момент, в който осъзнаваш, че не можеш да се бориш повече и просто се отпускаш, отдавайки се на произвола на съдбата. Мина известно време да го проумея, но го направих и спокойно отпуснах назад глава.

16 Април 2005г.

Тежкият аромат на люляк се усещаше навсякъде в градината. Можеше да се каже, че сега цветята бях най-красиви. Разцъфнали, всички обърнати към нас. Преобладаваха белите цветове, но малко по-нататък можеха да се забележат и розови, и лилави. Люляците бяха любими на майка ми, както и на самата мен.
Но това не можеше да се каже за брат ми. В момента той буквално обгаряше цветята подред. Вече бе минал през половината градина. А аз не можех да кажа нищо. Защо ли? Ами точно сега не беше най... подходящият момент. Освен ако не исках да свърша като люляците. В изблиците си на гняв, той дори не би се замислил дали да разлее омразата си върху мен. А аз го обичах прекалено много, за да му го причиня. После щеше да се подпали сам, измъчван от вината, но разбира се, щеше да я прехвърли на мен при всеки удобен случаи, а и ако се случеше да е с приятели. Никога, ама никога не би признал, че го е грижа за мен. По-скоро би ми натяквал, че за нищо не ставам. Но аз бях свикнала и знаех, че това е неговият начин да казва "Обичам те". Странно, но факт, аз също постъпвах така с него.
- Тони... спри, моля те. - прошепнах тихо, но достатъчно силно, за да ме чуе. Той се обърна и сините кръгове под очите му засияха повече отпреди малко. Очите му бяха чисто черни. Не можех да преценя дали се пълнят със сълзи или това е яростта. По-вероятно да е второто...
- Аз ли да спра? Ооо, опитвам се Ари, но мисля, че много добре знаеш, че това не става току така. - поклати глава, впил поглед в мен. Усещах как скоро ще бъда на мястото на изпопарените люляци на земята... - Сякаш не знаеш. - приближаваше се към мен. Когато стигна толкова близо, че да не мога да помръдна и на сантиметър без да го изблъскам, успях да видя блестящите капчици, отразяващи се в тъмните му очи. - Току що изгорих родителите ни. Ние сме чудовища, Аврора. Винаги сме били и винаги ще бъдем. Помниш ли какво стана преди три години?
Знаех, че нещо се е случило, но и аз, и семейството ми, бяхме положили големи усилия над това да го забравя. И наистина след продължителна терапия, хипноза и какво ли още не се бе получило. Най-малко исках да си връщам тези спомени.
- Помниш ли как изгори онази къща? Всичко бе потънало в пламъци. Едвам те намерих. А когато това стана, помниш ли какво стана? Как сърцето ти спря да бие?
- Не. Моля те, спри. Не искам да те слушам. - сложих дланите си върху ушите, сякаш така щях да препреча пътя на думите му. Те винаги намираха начин да се промъкнат и да ме наранят. Винаги. И със сигурност, този път нямаше да е различно.
- Ние сме чудовища, Аврора. Помни ми думата, както аз, така и ти, сме обречени да живеем в руини. - истеричният му смях го прехвърли на няколко сантиметра разстояние, което ми позволи да избягам. И не, не помня да съм тичала по-устремено от тогава. Защото знаех, че всичко, което бе казал е истина и рано или късно аз трябваше да я приема.



30 Септември 2008г.

Скъпо Дневниче,

Е, в моя в моя случай - един от многото успешно откъснати листове от голямата тетрадка във входа на сградата. След като свърша с това "писание" ще се наложи да те изгоря или в най-добрият случай - да те дам на Елизабет. Но не виждам какъв е смисълът. Тя ще излезе утре. А аз не. Дори да занесе импровизираният ми дневник на Тони, това нищо няма да промени. Той е в затвора, а аз в психиатрия...
Но искам да го има написано. Може би няма да го видя повече, но искам ръката ми да запомни това, което сега ще напиша. Важно е. Защото всичко се върти около това да помниш, нали? Тук ми дават какви ли не хапчета. През повечето време съм опиянена от тях, че чак името си не помня. Но сега знам. Днес се разминах с хапчетата по голяма случайност.
Както споменах по-горе, аз нямах спомени. Никакви. Наричаха ме Луси. И поради липса на каквато и да е била информация по този адрес, аз се съгласявах. Но днес ще им кажа истинското си име. Аз съм Аврора, а брат ми е - Тони. Няма да забравя, няма да забравя, няма да забравя...

Страницата бе напълно унищожена минути след това. Санитарите я бяха намерили прекалено бързо...


4 Януари 2008г.

Скъпо Дневниче,

Пак съм аз. Пиша ти за... първи път откакто съм тук. Или всъщност не... Може и за втори да е, трети, четвърти. Не зная.
Затворена съм на това странно място, напълно отделена от цивилизацията. През по-голямата част от времето съм затворена в една бяла стая. В началото си спомням, че се опитвах да избягам, да я изгоря, но не можех. Пламъците не излизаха. Имаше го този необходим ми гняв, за да стане цялото нещо, но никакъв огън. После ми обясниха, че това бил ефектът на хапчетата. Заливат ме с тонове. Има и още нещо. Аз... аз забравям. Единствените ми спомени идват вечер в сънищата ми. Виждам едно момче, което също като мен, пали огън от нищото. Видях го да унищожава някакви цветя. Но не знам името му... А и собственото си такова... Според момичетата тук, аз съм Луси. Но не чувствам, че това е истинското ми аз. Още повече, че принадлежа тук.



29 Декември 2010г.

Виждах падащият навън сняг. Толкова плавно и красиво. Беше невероятна зима. Въпреки лошото време навън, аз бях способна да се усмихвам. Радваше ме снегът. А и доколкото знаех идваше някакъв празник...
Забелязах сестрата в дъното на коридора. Хм, днес бе друга. Косата й бе пусната, русите й къдрици се спускаха по гърба й, а живите й очи просто не принадлежаха тук. Виждаше се от далече, че е нова. И явно не само аз бях забелязала това. Всички се бяха скупчили на стълбището, за да я погледнат. Други надничаха иззад полуотворените врати.
Носеше табла с хапчета. Да, беше станало време за вечеря. Тя се приближи към мен, повече от обичайното и ми прошепна:
- Аврора, добре ли си?
- Аврора...? Не, аз съм Луси. - усмихнах се приятелски на момичето. Защо ме бъркаше? Явно не бе прочела добре досиетата.
Тя поклати глава, сякаш не ме е чула и продължи да говори.
- Недей да гълташ хапчетата. Сложи ги под езика си и когато санитарят се обърне, ги хвърли някъде. - подаде ми малка купичка пълна с поне седем вида хапчета. И не знам защо го направих, но и се доверих. - Благодаря ти. - извика по-високо. След това отново се наведе уж само, за да вдигне купичката, но ми прошепна нещо: Не залоствай прозорецът си довечера.
Кимнах й в отговор и тя пое нататък по коридора. Това беше... странно.

Тази вечер не успях да заспя. Ослушвах се за някого. Какво имаше предвид тя? Бях отворила широко прозореца, но нищо не се случваше. Абсолютно нищо. Може би ми се бе сторило, че тя ми го казва. Да, навярно поредната халюцинация. Доктор Сандърс ме бе предупредила за тях. Пожари, цветя и несъществуващи момчета.
И тогава нещо още по-странно се случи. Чух нечии стъпки зад гърба си. Явно не се бе шегувала за прозореца. Ами сега? Нямах много възможности - или да се престоря на заспала и да скачам на бой... Човекът зад гърба ми не ми остави много избор. Опита се да ме вдигне от леглото, което моментално ме отказа от второто. Не знаех много за боя, но бях добра в импровизациите.
Съборих го на земята и започнах да го удрям с все сила. Той беше силен и не му отне много време да ме надвие. Върза ръцете ми и запуши устата ми.
- Ари, аз съм. - да не би да очакваше да го позная? Да не се шегува? Щом махнех това въже от ръцете си, щях да продължа с пълна сила. - Аз съм, Тони. Брат ти.
- Така нищо няма да постигнеш. Казах ти какви боклуци ни даваха тук. - беше гласът на сестрата. Можех да го позная. Но защо помагаше на този? - Взимай я и да тръгваме.
Алармата се включи. Не знам как и защо, но се радвах че така стана. Двамата се ужасиха и забравиха за мен. Това ми даде достатъчно време да махна въжето. Но признавам, че не беше лесно.
- Хрумна ми идея. - заговори мъжът. - Ти тръгвай, освободи другите, а аз ще я накарам да си спомни. - тя кимна, счупи ключалката на вратата и бързо излезна.
Той се обърна срещу мен. Беше видял, че съм успяла да се развържа, но нищо не направи. Както и аз. Щеше да ме накара да си спомня? И какво сега? Щеше да ми изрицитира поредната приказка? Но не. Беше наумил нещо друго, което сега ми се струва абсурдно, но тогава ми помогна.
На ръката му се появиха пламъци. Това ме накара напълно да замръзна. Огън? Той държеше огъня? Аз не разбирах... Той ме погледна сериозно и ръката ми се допря до моята.
- Ау! - опари ме. Огънят му дразнеше кожата ми, но тя не се стопи както очаквах, а напротив. Пламна цялата, а и не само тя. Цялото ми тяло пареше. И странно как, но огънят ми помагаше да си спомня. Всичко.
- Хайде, сестричке. Да изгорим лудата къща! - засмя се и тръгна към коридора. Не ми отне много време да се съвзема и да го последвам...


1 Октомври 2008г.

Елизабет си тръгваше. Планът бързо се зароди в главата ми. Нямах време. Трябваше да действам бързо. Можеше да се каже, че тя бе най-близкият ми човек тук и само на нея можех да издам това, което бях намислила. Не мислех, че ще я затрудни. А и тя сама предложи да ми помогне с нещо, нали? Беше време да се възползвам от някоя и друга услуга.
Беше на вратата. Сбогуваше се със санитарите и сестрите. Те я обичаха. Тя никога не им създаваше проблеми, както аз правех. Може би и затова я пускаха толкова рано.
Пристъпих напред и с мила усмивка успях да ги измоля да ми дадат няколко минути с нея. Само това ми трябваше. Достатъчно време, за да я й кажа моята част от плана. Другата щеше да получи от друг.
- Какво има? - попита тя, като седнахме отстрани на стълбите.
- Искам да направиш нещо за мен. - започнах предпазливо. Тя се усмихна и поклати глава в знак на съгласие. - Свободна си, но ние не. И ако не ми помогнеш всички тук ще изгнием заедно с това място.
- Знаеш, че ще ти помогна. Само мми кажи какво да направя.
- Познавам един човек, който ще ни измъкне. Трябва да го намериш. Той... той е мой брат. Казва се Тони. - усмихнах се при мисълта, че знам името му. - В момента обаче е в затвора. Не се притеснявай, той не е толкова виновен, колкото сам смята. Свикнал е да се обвинява за нещата. Дори когато те излизат от контрола му и той няма абсолютно никаква вина. Важното е, че този човек ни трябва. Той ще ти каже какво може да прави и как точно ще ни помогне.
- Добре... но как ще го измъкна от там? - не виждах притеснение в лицето й, а чисто любопитство.
- Още не знам... Ще трябва да го измислиш сама. Имаш време, не се притеснявай. Важното е да се получи. - поех си въздух и продължих нататък. - След това трябва да дойдете тук. Знаеш как ни тъпчат с хапчета. Сигурно дотогава напълно ще сме забравили кои сме. Със сигурност и теб няма да познаем. Затова се направи на сестра или санитар. Не давай хапчетата на хората. Накарай ги някак си да не ги вземат. Защото ако го направят няма да са адекватни когато си тръгваме и може случайно някой да остане докато сградата гори.
- Гори? Чакай малко. Ще я палим?
Виждах един задаващ се санитар в края на коридора. Имах поне пет секунди.
- Отиди при Тони, той ще ти обясни всичко. - намигнах й и се изправих. - Дотогава сигурно ще са ме преместили в стая, може да използвате прозореца, но ако не стане - трябва да минете отгоре или отдолу.
Тя също се изправи, взимайки няколко секунди да се осъзнае. Исках прекалено много от нея, но и тя се интересуваше за здравето на хората тук. Трябваше да ми помогне.
Колата дойде. Санитарят пое багажа й и го качи вътре. Сбогува се с него и тръгна към мен. Тогава успях само да й прошепна:
- Смени прическата!
Тя се засмя и тръгна към колата. Човекът с бялата престилка затвори вратата след нея и помага дружелюбно щом колата потегли. Дано успееше...

Стихия: Огън

Контакти: through.time.and.space@mail.bg

Лик: Dianna Agron

- Франциско дьо л'Армантиер!
- Не ме наричай така, Анета.
- Как смееш? Аз те отгледах, защото родителите ти умряха заради копеле като теб. Направиха голяма грешка.
- И аз мисля така. И се казвам Макс, не Франциско.
- Млъквай! Няма да те наричам с тъпите ти имена на развинтеното ти въображение. Ти си Франциско, повелител на водата. И си едно долно копеле. Принадлежиш на нас, повелителите.
- На никого не принадлежа!
- О, напротив.
- Писна ми да си играя с водата, писна ми когато трябва да я изпозлвам тя да започва да си танцува. Това не е за мен.
- Но, ти така си роден, миличък.

***

- Макс Фрей? Сигурен ли си, че това е истинското ти име?
- Да.
- И си повелител? На водата? Хм... Такива трудно се срещат. Покажи ми какво можеш.
Играеше с водата към пет минути. Искаше да се махна от Алена, тази кучка. Която все се оправдаваше, че го е отгледала. И какво от това? Все му казваше, че е копеле, все той и слугуваше. А беше само на седемнадесет. Откакто се помни, той се занимава с капризите на Алена.
Ръководителят на цирка огледа Макс. Кестенявата му коса, слабото тяло, малкото носле. Дългите крака.
- Знаеш ли? Хубав си и. И си личи, че си повелител. Ако искаш да си наша играчка, добре дошъл.
- Добре. - отговори без да се замисля. Трябваше да се махне, но минусът беше, че още щеше да е свързан с повелителите.

***

7 годишния Франциско, стоеше на леглото си, ако можеше да се нарече такова. Стаята му беше една секция със стари книги на Анета, от които в бъдеще щеше да се образова, да научи защо може да си играе с водата. Знаеше какво е, но не разбираше някои неща. Анета нямаше да му ги обясни.
Дочу разговор и долепи ухо до вратата. Беше стиснал Теди, мечето подарено му от баща му когато е навършил годинка.

- Анета, скъпа. Как е момчето?
- Ужасно. Такъв е капризник, мисли само за себе си. Много разпитва, но не мога да му кажа, как пукнаха Марисел и Антон.
- Недей така, бяха добри хора. Но как? Детето на толкова добронамерни хора да е такъв капризник? Къде е той?
- В стаята си.
- Не. Надявам се, много е подъл. Направо олицетворение на злото, ужасен характер. Но родителите му много ми помогнаха през тежките времена за мен, не мога да го изхвърля.

Лъжи. Само лъжи. Не беше толкова зъл, какво искаше тази жена от него? Никога не е капризничил, ядеше корав хляк със един черпак супа, докато тя си яде пет казана ядене. Беше добър... Но никой не искаше да го разбере.


***
16ти Февруари, 1993;

- ПАЗИ ДЕТЕТО, АНТОН! Аз ще се оправя.
- Не си достатъчно силна!
- Чуй ме и отиди при Франциско, избягайте някъде, моля те!
- ТРЪГВАЙ!
Антон взе момчето си и тръгна напред. Не можеше да мисли, чустваше се гузно, че остави жена му. Не можеше така...
Отиде и я хвана за ръката, тръгнаха да бягат напред без да мислят.
Искаха да ги затрият магьосници. Бяха едни от последните повелители на водата.
Нещо удари в гърба Антон и той падна на земята. Не дишаше, нямаше пулс.
Смъртоносното проклятие.
Малкия Франциско падна и започна да плаче, а Марисел се сбогува със съпругът си с много тъга. Взе малкия и тръгна да бяга. Скри се зад едно дърво и видя къщата на Анета, стара тяхна приятелка. Отиде и почука на вратата.
Възрастната жена отвори вратата.
- Марисел, мила, влез!
- Не мога, не мога... Моля те вземи Франциско, отгледай го, моля те... Толкова време се опитваше да ми се отплатиш, ето така ще можеш, моля те... - казаше през сълзи.
- Какво е станало?
- Моля те!
- Добре, добре! - жената взе детето.
Марисел тръгна да бяга. Скри се в една гора. Успя да се укрие само за 3 дена.

19ти Февруари; 1993.
Подпряна на едно дърво, ядяйки гъба, която опече на огън, Марисел продължаваше да се укрива. Но усещаше, че магьосниците са наблизо. Направи си землянка и се скри там. Хранеше се със гъби, корени и все такива неща. От много време беще гладна. Знаеше, че ако не я убият магьосниците, то тогава гладът ще я убие.
Чу нещо в храстите. Скри се в землянката и наблюдаваше от малката дупка. Излезе Моргентър, единия магьосник. Другия беше Джак. Моргентър седна на един камък и просто стоеше.

- Ще седна на един камък правейки се, че я търся. Ти я атакувай, убий, отзад.
- Добре.
Седна на камъка. Престори се, че я търси.

Джак мина отзад и стигна зад землянката. Пъхна ръка и изрече смъртоносното заклинание.
- Моргентър, ела.
Отвориха землянката и видяха трупът.
- Най-накрая.
- Ами детето?
- То няма дарбата.

Марисел нямаше живот, Франциско нямаше бъдеще.

20ти Юли, 2010;
- Макс Фрей?
- Да? Кой се обажда?
- Д-р Певънзи от болницата. Жена на име Анета е при нас, болна от рак. Ще умре след часове и пожела да ви види.
- Сериозно?
- Да.
Хвана едно такси за болницата и след 10 минути Макс беше там.
- В коя стая е? - попита.
- Елате ще ви заведа. - д-п Певънзи му показа със жест да мине и влязоха в асансьора, натисна третия етаж и се изкачиха.
Влезе в бялота стая и отиде до единственото легло. Погледна Анета, толкова състарена и безпомощна.
- Франциско?
- Да.
- Франциско. Мразя те, момче. Провалих си живота за да те отгледам, но го направих от уважение към родителите ти. А сега какво? Ти избяга най-нахално, постави ме в ужасно положение. Кажи ми поне сега, добре ли живееш? Искам да знам, че съм изпълнила дългът си към родителите ти. След малко отивам при тях. Да.
- Добре живея. Нещо друго?
- Искам прошката ти. Само така ще премина отвъд, усещам го.
Макс мълча и мислеше. Изведнъж чу пиукане. Анета умря.
- Прощавам ти. - каза й и излезе докато докторите влизаха в стаята.

Одобрен си! <3