Големия площад

Холдън вървеше бавно по павираните улички, мислейки си за красотата на града. Рядко се бе разделял от Силвърмун, но пък може би тук му харесваше повече. Обичаше разходките, въпреки че не излизаше често. Нямаше почти никакви приятели и смяташе за налудничаво да излиза от собствения си град сам. Но, рано или късно и това се случваше. Покрай него минаваха най-различни гледки. Имаше малки схлупени къщи, а точно под покривите им пишеше най-различни странни имена от рода на 'Кръчмата на Денис'. Името Фенис му навяваше странни помисли, примесени с малко перверзност. Но какво пък - и без това трябваше да се разнообрази. Холдън хвана един камък от земята и го запрати с тихо шумолене към най-долната част на буквата 'Д'. Тя веднага падна на земята и отгоре се изписа нещо като 'Кръчмата на П...' другото можете и сами да го разгадаете. Не се изисква гениална мисъл. Блек се изсмя злорадстващо и продължи бавно към центъра на града, сякаш изобщо не е виновен за случилото се. Добро прикритие беше това, но той смяташе, че скоро този Денис щеше да го пипне. Вероятно не беше просто човек. В Деънхайд нямаше просто хора. И въпреки това на Холдън изобщо не му пукаше. Продължаваше с бавна крачка и скоро стигна големия площад, намиращ се точно в средата на Хейрон. Имаше много хора, но повечето бяха от една раса. Явно даевите бяха измислили как да опазят града. Тъй като тази раса беше съюзническа на върколаците - а именно магьосниците, той не се притесняваше да се разходи. Когато стигна центъра на площада забеляза в другия му край нещо наистина странно. Там, издигнати на нещо като сцена, стояха три даеви и всяваха мир и спокойствие наоколо. Блек веднага позна Кристóф Де Лорен. Този човек беше навсякъде и имаше толкова разностранни способности, че никой не би го сгрешил никъде. Втората даева също не можеше да се сгреши - Наталия Лоугън. С нейната красота, поданиците ѝ я слушаха само защото беше наистина красива (е, може би и малко зла). Третата обаче беше трудна за разпознаване. Определено притежаваше красотата на Наталия, дори малко повече и нюха на Кристоф. Кафявата ѝ коса падаше като водопади по изящното ѝ тяло, а красивите ѝ очи гледаха всички наоколо с чувствен поглед. Коя ли беше тази красавица?

Бях пристигнала в града преди броени дни. Брат ми, Тони беше с мен. Засега му се радвах, защото не се бяхме виждали от много, много време, но съм сигурна, че скоро щеше да ми омръзнат приказките му и щяхме да сме си пак както преди - номера и скандали. При нас всеки гледаше да изложи другия повече от предишният път. И странно как при тези игри нямахме вътрешен "стоп". Ако нещо се провалеше - добре, но ако ли не, то щяхме да се съсипваме напълно.
Днес валеше, но стаята в новата ни къща вече ми дотягаше и реших да излезна. Какво пък? Нали за подобни случаи са измислени чадърите? А и колко са няколко капки? Нямаше да се стопя. Нямаше и на Тони да казвам. Той щеше да ми предложи да играем на "Монополи" както обикновено, а аз наистина щях да полудея в онова затворено пространство. Мразех къщи, апартаменти, вили и каквото, и да е със стени, повече от прозорците.
Намерих едно дълго до коленете ми, сиво яке и го взех със себе си. Беше малко голямо, но важното днес бе да ме пази от дъждовните капки. Харесах си и чадър и бях готова за излизане. Промъкнах се тихомълком от задната врата и не след дълго се озовах на "Големия площад". Въпреки че валеше, там хората се забавляваха. Чуваше се музика, имаше и танцуващи. Някои с чадъри, други - без.
Видях една пейка встрани от това всеобщо въодушевление и бързо се затичах натам. Беше свободна и... почти суха. Настаних се на нея и се загледах в ухилените до уши, хора на площада.

Както винаги, Екзейвиър нямаше абсолютно никаква подготовка за каквото и да било , нямаше значение дали става дума за обикновено излизане на чист въздух, за приготвяне на вечеря или пък за хипотетично наближаващия апокалипсис. Баща му беше прав - от него не би излязъл добър войник благодарение на ей такива качества, като това. Не, че умираше да е войник, нямаше опит с оръжия, нито пък харесваше гледката на издъхващи хора и разлагащи се трупове. Но това беше съвсем друга тема...
Проблемът беше, че лятото тук не беше като лятото в Америка, например. Сезонът беше студен, влажен и неприветлив,не особено подходящ за плажуване или носене на тениски с къс ръкав и бе редно вампирът да знае това, след като живееше тук вече втора година, но уви. Да речем просто, че Екзейвиър не беше от най-наблюдателните хора, що се отнасяше до подобни неща.
И ето, въпреки, че навън беше 10 градуса, валеше като из ведро и започваше гръмотевична буря, той съвсем без притеснение си стоеше насред площада, облечен в развлечен хипарски потник и стари, прокъсани дънки, които вече бяха залепнали по тялото му, благодарение на водата. В моменти като този благодареше на Бог, че го бе дарил с благоразумието да подстриже дългата си коса.
Въпреки, че вече беше по-мокър и от риба, Екзейвиър реши, че му е време да се скрие под едно дърво, или по-скоро на пейката под дървото, но уви, там вече стоеше някакво момиче. Е, какво пък, можеше да си позволи лукса малко да понахалства на дамата.
- Надявам се, че това място е свободно. - изрече той, като вече стоеше до пейката с лека усмивка.

При обикновени обстоятелства нямаше да направя така. Щях го да го унижа с някаква малка забележка, независимо дали щеше да се отнася за облеклото, външният му вид или начинът по който се държи, или поне да го гледам накриво, че да го накарам да се почувства неудобно за това, че е избрал именно тази пейка. Можех и до сълзи да го докарам, не че щяха да се различават в мокрият му вид, но не го направих. Напоследък не бях в най-доброто си настроение и затова просто повдигнах рамене и го оставих непокътнат на мястото, което си беше избрал. Не ме разбирайте погрешно, аз обожавах да се заяждам и така нататък, но когато настроението ми се губеше, това мое занимание не ми доставяше никакво удоволствие, а все пак това бе целта.
Дори обратното. Щом реших, че няма да го намразвам от пръв поглед, през ума ми мина мисълта да се запознаем. Абсурдна, наистина. Можеше да се окаже сериен убиец, но мисля, че шанса за това бе 1 на 1000. Но ли пък знае? В такъв град с толкова много създания всичко се очакваше. Не вярвах всички да са с усмивки като музикантите.
Подадох ръката си към него, за да се здрависаме и реших да се представя.
- Аз съм Аврора. Не обичам съкратени имена. Просто Аврора. - усмихнах се бегло и зачаках той да се представи. Дъждът се усилваше, което ме радваше. По-добре да вали, отколкото да пече. При мен декември беше рай, а юли - ад.

Екзейвиър изчака момичето да даде одобрението си, въпреки, че обикновено не правеше така - по принцип просто сядаше без дори да пита, в крайна сметка пейките бяха обществена собственост и никой нямаше права над тях. Тоест можеше да си седи тук колкото си иска без да се съобразява с някакво си чуждо мнение, което му беше съвсем безразлично.
- Хубаво име, поне твоите родители са проявили повече вкус в избора си... Трябва да се радваш от този факт. - каза вампира и кръстоса крака. Сети се, че някъде в джоба на дънките му се мъдри някакъв остатък от пакет цигари, но след като го извади осъзна, че също като него, пакетът е мокър - следователно беше доста прецакан. Е, не чак много, но вероятно скоро ръцете му щяха да треперят заради никотиновия глад, а главата щеше да го боли неимоверно много. В пристъп на леко раздразнение той измърмори някакво нецензурно изречение на френски и захвърли пакета в не до там близкия кош.